00Вики и Иво

Аз съм Вики, а той е Иво. Съдбата ни събра преди 7 години. Бях още ученичка, която търсеше и очакваше да срещне любовта. В един интернет клуб в поредната вечер, която прекарвах, ровейки се за нещо интересно в мрежата, попаднах на сайт за запознанства. Реших да се регистрирам и пуснах търсачката. Профилът на Иво излезе най-отпред. Прочетох няколкото реда, с които се беше представил, грабна ме и веднага му писах. Няколко часа по-късно получих съобщение от него – била съм първата, която му отговаряла, а бил регистриран от дълго време. Всеки ден разменяхме писма, след училище бързах да прочета какво ми е изпратил.

След около половин година решихме да се срещнем. Той е от Пловдив, аз от Варна. Емоцията, когато се видяхме за първи път, беше невероятна. И така, на този 12-ти август дадохме сърцата си един на друг.
Решението за сватбата дойде напълно очаквано. Тъй като бяхме толкова време заедно, мислихме за бъдещето и правихме планове, нямаше как да пропуснем тази крачка от живота, която препоръчваме на всички обичащи се двойки.
Не сме търсили специална дата. Решихме да слеем душите си на 22 август.


Избрахме да се оженим във Варна, в романтичен ресторант на брега на морето. Така любимата ни гледка съпътстваше нашия сватбен ден. Няма да забравим лудницата, която цареше в началото. После, сякаш с магическа пръчка, всичко тръгна по план. Завинаги в сърцата ни ще остане вълнението, когато разменихме пръстени пред роднините и приятелите си и под звуците на красива класическа музика нежен женски глас ни обяви за съпруг и съпруга.
Църковният брак беше приказен. Ще помним дълго думите, които ни каза свещеникът - да си бъдем верни един на друг, да слушаме какво ни говорят възрастните, но и да правим, каквото сме решили. С усмивка на лицето той ни благослови и ни пожела винаги да пазим огъня на любовта жив.


Останалото всеки знае - веселба и купон от сърце. Нашата сватба беше сред малък кръг хора, предимно младежи, на които, надяваме се, да сме дали пример да поемат и те щафетата и да създадат семейства. Танците бяха страхотни, усмивките не слизаха от лицата на гостите ни. А четири бели гълъба полетяха в небето, разказвайки за щастието ни на целия свят. Вече бяхме семейство Томови.